„Един хулиган на вратата, седем момчета от селата, двама цигани по крилата и един турчин в средата“, правят на Берое играта“. Това е популярен рефрен от 80-те, с който не само беройските фенове, но и тези в цялата страна кичеха зелено-белите.

           Та този хулиган на вратата – Ивко Ганчев днес празнува кръгъл 60-годишен юбилей.

     НАЧАЛНИ СТЪПКИ ВЪВ ФУТБОЛА

Как момчето от старозагорския кв. „АПК“ стана вратар?

„Спортният ген ми е наследство от баща ми. Той се е занимавал със спортна гимнастика и с плуване. Играл е малко и футбол. Аз започнах с най-популярната игра още докато бях 8, 9-годишен при Белчо Русев в кв. „Кольо Ганчев“ . Там играех в средата на терена и дори повече като нападател. В четвърти за пети клас бях приет в старозагорското спортно училище „Тодор Каблешков“ . Наскоро с моите съученици от класа се събрахме, за да празнуваме обща 60-годишнина и коментирахме, че когато кандидатствахме за прием от 12 места за футбол се бореха 1000 души от цяла Южна България. Първият ми треньор в спортното училище беше легендарният вратар на Берое Петко Олимпиев, а после и Панайот Попакис (Панайот Панайотов). Аз си играех като халф, но на нашия вратар изявите не му споряха, а аз постоянно гледах тренировките на юношите старша възраст, които тренираха на един от терените на градския стадион в Стара Загора непосредствено преди нас. Почнах аз да се хвърлям на тренировките, а Петко Олимпиев реши да ме пробва като вратар. Тенденцията продължи и при наследникът му Панайот Попакис. Така се наложих като вратар. Влечеше ме обаче да играя напред, а не само да съм под рамката. И тогава Попакис ми каза, че ако намери вратар, ще налага като такъв него, а мен ще те преквалифицира като ляв бранител. Не намериха друг вратар и като такъв заиграх аз. После Никола Кордов и Попакис ме взеха в Локомотив (Стара Загора), който беше втори отбор на Берое и се подвизаваше в Югоизточната „В“ група при мъжете. Първите стъпки при батковците в третия ешелон ми помогнаха да израсна дотолкова във футбола, че бях в състава на Югоизточна „В“ група в първия турнир между четирите трети дивизии в Плевен. Надпреварата даваше възможност на скаутите от професионалните отбори да си набелязват и избират таланти. Сред съотборниците ми бе и Христо Стоичков, който по онова време играеше за Хеброс (Харманли). Аз макар и вече наложил се като вратар, продължавах да имам афинитет да съм по-напред на терена. В Югоизточната „В“ група дори имам няколко мача като ляв бранител. Бях в Локомотив, но вече тренирах и с мъжкия отбор на Берое. Тренирам с Берое като вратар, а играя с Локомотив в третия ешелон като ляв бранител. А легендата на Берое Петко Петков, който беше и треньор на зелено-белите в споменатия от мен период на една тренировка ме попита: „Добре де, ти като какъв искаш да играеш. Като вратар или като ляв защитник“? А аз нямах претенции. Където ме сложат, там играя. Той реши да остана вратар. Ако Петков беше решил, можеше и ляв бек да ме направи. Петко Петков беше причината да заиграя в Берое. В зимата на 83-та, влязох в казармата и още играех за Локомотив (Стара Загора). В първите дни на януари, в разознавателното поделение в Стара Загора, в което служех на портала лично със своето „Рено“ дойде не друг, а треньорът на Берое Петко Петков. Учудих се от появата му. След това командирът ми ме извика, за да ми съобщи, че заминавам на подготвителен лагер с Берое в Слънчев бряг. Тогава при зелено-белите за титулярното място на вратата се конкурираха Коста Костов и Валентин Грудев. И от двамата се учех на вратарския занаят. Бързо се адаптирах при мъжете. Там вече бяха съученикът ми от спортното училище Стойко Стойков и Йордан Митев, така че не бях единственият младок в отбора. Местно момче съм и нямах никакви проблеми да се впиша в колектива. Респектиран бях от по-опитните си съотборници-Коста Костов, Илия Илиев, Теньо Минчев, Кънчо Кашеров, Таньо Петров (Чапъра) и Георги Стоянов (Бръснаря). Това са все имена, които бях гледал на стадиона., а вече имах шанса да играя редом с тях и с тях да деля една съблекалня. Най-големият шегаджия в колектива беше настоящият кондиционен треньор на Берое Пламен Липенски. Пускаше шеги постоянно. В Берое имаше много опитни играчи, покрай тях израствахме и ние по-младите-Петко Петков (Загера), моя милост, Венелин Сивриев, Николай Демирев и др.

      ОТ ПЪРВИ СТЪПКИ В „А“ ГРУПА, ДО ТВЪРД ТИТУЛЯР В БЕРОЕ

„Дебютирах във футболния ни елит срещу пловдивския Ботев (тогава Тракия), през ноември в сезон 84/85. „Канарчетата“ бяха наказани, поради което мачът се игра в Баня- Карловско, а преди него проведохме лагер в региона. Бяхме в една стая със сина на легендата на жълто-черните Динко Дерменджиев- Цветозар, който тогава беше в Берое. Стадионът беше пълен. Имаше много публика, както от Пловдив, така и от Стара Загора. Загубихме с 4:0. Съдията даде две дузпи в полза на домакините. Първата, Атанас Пашев я вкара. Втората я изпълни Петър Зехтински. Нея я спасих. Паметен дебют , с две дузпи, съпътстван от качествени мои спасявания и изяви. Въпреки това от градския комитет на партията взеха да натискат старши треньора Петко Петков, че ме пуска да играя. Млад съм бил още за постоянно място на вратата на Берое. След време той ми призна, че съжалява, че не ми е дал шанс, а малко се е уплашил. Повлиял се е. Изпратиха ме в дублиращия отбор и в следващия мач не играх. Предстоеше ни двубой срещу Левски в София в един от последните кръгове от есенния полусезон. Ние с дублиращия отбор играхме много добре и завършихме 0:0, а първият отбор на беройци загуби тежко с голяма разлика. Петко Петков беше нещо ядосан на титулярния страж Костов , заради нелепо допуснат гол. През втория полусезон ме върнаха да тренирам отново с първия състав. Тренираме ние, а то един студ и аз не се хвърлих за една-две топки. Идва след тренировката Петко Петков и ми казва: „Какво правиш? Стягай се, че тази седмица ще пазиш ти. Втори мач за мен в елита и пак с гостуване и пак със загуба. Паднахме от Етър с 2:0. Случи се така, че след това пак не можах да направя домакински дебют. Бъбречна криза ме извади от предстоящия ни сблъсък срещу Сливен вкъщи. На следващото гостуване във Варна срещу Черно море бях резерва. Петков ме пусна към 75-тата минута при 4:0 в наш пасив да се уча. Вкараха ми гол, но спасих няколко други. От този мач нататък, „захапах“ и пазих само аз. После в шампионския сезон изиграх всичките 30 мача. Само в единия от тях Вальо Грудев влезна като резерва. Започнаха да ме викат и в младежкия национален отбор. Заговорих за шампионския сезон на а Берое 85/86. Преди него високи цели, камо ли за титлата никога не са ни били поставяни. Ботев ( Тракия) бяха много силен отбор. Играехме мач за мач. Бяхме в битката в челото. За първото място никой не говореше. След победата над коравия отбор на Етър в среща, играна в Попово, в един сняг заради наказание на болярите, повярвахме, че можем да триумфираме с титлата. Много приказки съм чувал за загубата ни от Ботев в Пловдив с 8:1. Бяхме на лагер в града под тепетата преди сблъсъка. Някои от съотборниците ми получиха хранително натравяне. Самият мач започна много лошо за нас. С измислени дузпи и червени картони в наш ущърб. Цялата партийна и футболна система в държавата беше срещу нас и в полза на опонента ни. Големият партиец и привърженик на Ботев Иван Щпатов бе начело на футболната ни централа. Тогава Ботев беше военен отбор и в битката си за шампионския връх срещу нас, можеше да разчита на помощ от другите военни и не по-малко силни отбори- ЦСКА, Славия, Черно море, Сливен и Ботев (Враца). Никой не отрича класата на Ботев. Бяха добър отбор. В дербитата е така , с малко вдъхновение и добър старт в мача, победата идва сама. Тя обаче можеше и да не е толкова разгромна. Ако първите три кръга от пролетния полусезон не се бяха изиграли в края на есента, резултатът можеше и да е друг. И над победата ни на Левски на „Герена“ с 3:2 в шампионския сезон тегне сянката на съмнението, поне в очите на някои хора. Левски може и наистина да не са се напрягали срещу нас, за да спрат Ботев и цялата военна система, която той представляваше, а Левски бе отборът на полицията. За нас всички последни мачове от шампионския сезон бяха много напрегнати. Имахме шанс да направим нещо голямо, не просто за собствената си кариера . Дебнехме се с Ботев, да не сгрешим по пътя към голямата цел. Ние допълнително „наляхме олово в краката“ с равенството срещу Сливен- 0:0. Нападателят ни Мюмюн Кашмер изпусна дузпа, а отгоре на това, тогава за нулеви равенства точки на отборите не се даваха. Напрежение определено имаше. Аз бях един от най-младите в отбора. Едва на 21 години, а носех огромна отговорност с изявите си на вратата. Отборът на Берое имаше редкия шанс да е шампион, а аз се стремях да не допускам грешки, за да не проваля усилията на целия тим. Успехът ни с течение на времеттрябва да се оценява още повече, защото поне засега няма индикации скоро да бъде повторен. След победата ни над Левски еуфорията сред всички, свързани с Берое вече беше пълна. Оставаше само последното стъпало, домакинският ни мач срещу Славия и при успех щяхме да триумфираме с титлата за пръв път в историята си. Славия бяха много силен състав. Почти до последно и „белите“ бяха в битката за титлата с нас и с Ботев и завършиха трети. Последен мач и за Берое, и за Славия. И двата отбора бяхме вече обхванати от ваканционно настроение . Мачът тръгна отлично за нас с попадение на Васил Драголов. Ранния гол ни успокои, но не до краен предел. Аз за себе си до последния съдийски сигнал си имах едно наум . Опонентът ми на вратата на Славия Антонио Ананиев- Банана, правеше най-силните си мачове именно срещу Берое. Изобщо трудно биехме Славия по наше време. Но успяхме и стъпихме на шампионския връх. За титлата взехме премия от 500 лв. на калпак. С тези пари тогава можеше да се купи цветен телевизор. Дадоха ни и по един плат за костюм. По важното е, че в тима бяхме само местни момчета и в града всички ни познаваха. Бяхме изненадани от факта, че само Васко Драголов попадна в състава на националния отбор за световното първенство в Мексико през 86-та. Данчо Митев игра много силно през целия сезон. Аз спечелих класацията на в. „Спорт“, „Кавалер на звездите“ и също можех да замина за мондиала. Втори в споменатата класация беше Николай Илиев от Левски.

Шампионатите обаче вървят и няколко сезона по-късно, в края на 80-те беройци водени от Петко Петков са в битката за бронзовите медали с Етър и пловдивския Ботев. Старозагорци са в най-благоприятна позиция. В последния кръг им предстои домакинство срещу Ботев (Враца). И двата тима играят само за победа. Вземат ли я заралии ще триумфират с бронза, а само и единствено успехът в двубоя ще гарантира на тима от Северозападна България място в елита и догодина. Стадионът в Стара Загора се пръска по шевовете. Местната публика очаква триумфа на своите и жадува да ги види с бронзовите медали на гърдите. Съставът им е титулярният, а на вратата естествено е Ивко Ганчев. Мачът обаче съвсем не завършва по очаквания от мнозинството начин. Гостите побеждават с 1:3 и се докопват до спасителния бряг, а загубата коства на старозагорци не просто бронзовите медали. Тя ги свлича до петото място в крайното класиране- на точка зад третия Етър и с по-лоша голова разлика от четвъртия Ботев (Пловдив). Някои зрители не издържат на напрежението. С линейка към болницата е откаран зрител от трибуните, по-късно същата съдба спохожда и домакина на Берое Жечо Пепрлов. След последния съдийски сигнал, вместо очакваната радост, обстановката на стадиона е тягостна. След време в Стара Загора плъзва слухът, че в състава на заралии е имало „пробити“ футболисти.

„Всеки може да говори каквото си иска. По онова време обаче „черно тото“ и уговорени мачове нямаше“, коментира накратко Ивко Ганчев.

       ТРАНСФЕРЪТ В СЛАВИЯ

Преди да заиграя за „белите“, където отидох през 90-та, през 88-ма ми свършваше тригодишният договор с Берое. Получих телефонно обаждане лично от тогавашния национален вратар Боби Михайлов. Него по това време вече го искаха в чужбина и се готвеше да заминава зад граница. Та той ми се обади по телефона и ми каза: „Обещаха ми да ме пуснат зад граница, ако намеря свой заместник за Левски. Предложих им това да си ти. Два дни по-късно преразказах този телефонен разговор на старши треньора на Берое Петко Петков. Той реагира остро: „Хубаво те искат на „Герена“. Аз обаче не те пускам там. Крайното решение е твое“. Не заминах за София. Останах в Берое докато ми изтече договорът, след което все пак се озовах в столицата, но с екипа на Славия. Съдейства ми футболният деятел- старозагорецът Филип Данаилов (Фико), който тогава беше главен секретар в най-стария софийски клуб. Петко Петков и той са двамата души, свързани с родния футбол, за които мога да каза само хубави неща. На „Овча купел“ през първата година наставник ми беше Петър Миладинов, а после Стоян Коцев. Загуба от Берое в последния кръг ми костваше завоюване на шампионската титла със Славия в първия ми сезон там. Мачът беше много напрегнат със спречквания между футболистите на двата отбора. Славия отстъпи в този мач и остана втори в крайното подреждане.

В Славия сред съотборниците ми бяха: Сашо Начев, Зарко Мачев, Росен Крумов, Евгени Маринов, Цецо Дерменджиев, Деян Ангелов, Кирил Качаманов, Атанас Киров и др. Никога не съм имал проблеми с адаптацията. Не ми беше трудно да се адаптирам към живота в София. С повечето нови съотборници се познавах от съвместните ни престои в младежкия и в олимпийския национален отбор. Всички у нас са убедени, че голямата тръпка за славистите са дуелите в малкото столично дерби срещу Локомотив. Аз обаче правех най-силните си мачове с белия екип срещу Левски. Двата тима изнасяхме вълнуващи футболни спектакли по между си. Винаги ми е било терсене да играя срещу Берое. Със всичките си съотборници съм бил приятел.

        НА ЕВРОПЕЙСКАТА КЛУБНА СЦЕНА

Първото ми участие в европейските клубни турнири беше в шампионския сезон на Берое срещу Динамо (Киев). В състава на противника беше 2/3 от националния отбор на СССР, воден от легендарния наставник на киевчани Валерий Лобановски. В редиците на опонента ни личаха имената на Олег Блохин и Алексей Михайличенко. На вратата беше Чанов, а съветските национали в него бяха 7-8 футболисти. Общо взето звезди на световно ниво. Берое преди сблъсъка за КЕШ беше победил Динамо (Киев) в приятелски мач в Стара Загора. Беше зимата. Те бяха на лагер в Слънчев бряг, а след победата ни в контролата Лобановски спрял автобуса на километри от родния курорт и накарал футболистите си да бягат до там. Много се надявахме да отстраним поне един съперник за КЕШ. Като изтеглихме Динамо си припомнихме стария майтап; „При малко повече късмет нямаме никакъв шанс, а общо взето шансовете ни клонят към нула. Лошото е, че в първия мач вкъщи, един от основните ни играчи Данчо Митев беше контузен . Влезе едва в края на мача и веднага изравнихме с гол от дузпа на Стоян Бончев за крайното- 1:1.

На реванша на близо 100-хилядния стадион в Киев местната публика създаде невероятна обстановка. Всички зрители свиреха с пръсти. Представете си как се играе така. За комуникация със съотборниците на терена и дума да не става. Биха ни с 2:0. Представихме се достойно срещу толкова силен съперник. После със Славия играх срещу Осасуна в турнира за купата на УЕФА. В първия мач, в София ги бихме с 1:0 с гол на Цецо Дерменджиев. На реванша ни подчиниха с 4:0. Лично за себе си смятам, че изиграх силен мач. В испанската преса бях оценен с две звезди, а съотборниците ми бяха с по една.

      ТРАНСФЕРЪТ В ТУРЦИЯ

През 92-ра ми свърши договорът със Славия. Получих предложение от Андрей Желязков да отида в Левски. Старши треньор на „сините“ беше Иван Вутов. Двете страни се бяхме вече разбрали. Контрактът ми беше просто формалност. Почивам си аз в очакване на старта на лятната подготовка на Левски. Такава обаче вече бяха стартирали от Берое. Бях се прибрал в Стара Загора. Отскочих до стадиона, а там беше бившият ми съотборник при зелено-белите Шибил Чешмеджиев, който беше вече направил име като футболист в Турция. Гледам го, придружава двама турски граждани и решавам да се помайтапя с него: „Хайде бе, няма ,ли да ме уредиш и мен с трансфер в Турция?“ А той превежда и ме представя на гостите си. Единият от тях се оказа някакъв роднина на втория президент на Бурсаспор. Оказа се, че от там търсят вратар. Попитаха ме дали имам видео с изявите си. Аз им показах такова от свои изяви със Славия. Те обещаха да се обадят на силния човек в Бурсаспор. Аз на свой ред ги поканих да ме гледат в мача на звездите, който се играеше преди старта на новия футболен сезон и в който среща си даваха изявени играчи, изявяващи се в родното първенство, срещу играещи в чужбина наши футболисти. Тръгнаха си, а аз бях убеден, че нищо няма да се случи и няма да отида в Турция. Те обаче дойдоха да ме гледат в мача на звездите. В него пазех за играещите в България. Влязох през второто полувреме, заменяйки Пламен Николов- Пинко. Мачът се реши с дузпи. След края му турците дойдоха и ми казаха да чакам обаждане. Аз започнах тренировки с Левски. Намери ме обаче друг мой съотборник в Берое- Мюмюн Кашмер, който беше футболист в Бурса. Пристига той, с двама души от ръководството им с предложение за разговор. След него нищо не стана. После разбрах, че преди време,Бурса са имали два мача във финала за купата на Турция срещу Трабзон. В първия двубой Бурса взима убедителна преднина вкъщи и вече се вижда с трофея, но на реванша в Трабзон се случва чудо. Мачът върви- 1:1, в последните пет минути Бурса го губят с 5:1. С това губят и купата и се съмняват във футболния морал на своя страж. Решават да го заменят. Гледали са вратар от Сърбия. Обсъждали са дори варианта прочулият се със спасяванията на дузпи на мондиала през 90-та в Италия аржентинец Серхио Гойкоечея да е изборът им за номер едно. Но, не би. Аз междувременно съм на лагер с Левски в Боровец. На втория ден, пак идва Кашмераът, пак с двама шефове на Бурса и започна да ме уговаря да премина при тях. Аз обаче му казах, че вече съм подписал с Левски. Те обаче продължиха да настояват и аз ги насочих да се разбират със „сините“ и със силната ръководна фигура при тях Андрей Желязков. Срещнаха се с него в мое присъствие. Разбраха се за трансфер за 100 000 долара. За сравнение националният вратар Боби Михайлов премина във френския Мюлуз за 80 000. Тогава Жужу постави условието Левски да получи парите за мен накуп. След два дни всичко изглеждаше готово. Изведнъж обаче аз се дръпнах. Не ми се заминаваше. Дори бях готов да се оправдая със семейни причини. Турците изпаднаха в шок. Кашмера не спираше да ме убеждава да отида в Турция. Стигнахме до последна среща с шефовете на Бурса. На другия ден по обяд в офиса на ‚Герена“ подписахме договор с турците. Левски взе за мен 100 000 долара, без да съм записал и минута за сините. Същата вечер бяхме пред турското консулство в Пловдив. Тогава за виза се чакаше минимум две седмици. Аз получих своята за десет минути. Уреди ми я един от шефовете на Бурса, който беше като дясна ръка на турския държавен глава Тургут Йозал.С негово съдействие бързо се уредих с турска виза.

      ТУРСКИЯТ ПЕРИОД В КАРИЕРАТА

Там във футболно отношение всичко беше коренно различно, от това, с което бях свикнал в България. За пръв път имах треньор на вратарите. У нас дори за националните гарнитури нямаше такава длъжност. Началото ми беше малко странно. В Бурса обаче беше Кашмерът. Имах и един съотборник от Словения- халфът Ян Габриел. С тяхна помощ бързо се адаптирах. Освен това още тогава в Бурса живееха много изселници от България. Нямах никакви проблеми. И футболът им беше по-различен от нашия. В елитен отбор можеше да бъдат картотекирани трима чужденци. Във втората година наставник в Бурса ми беше датската легенда Сеп Пионтек,. Турският му период обаче не беше успешен. Не направи кой знае какво като техен национален селекционер. След едва 7-8 мача го освободиха от поста му и в Бурса. За разлика от датчанина, аз стартирах много успешно. Пазех само аз. Направих там много силна кариера. В Бурса беше като в Берое. След изпадане от елита, следва силен сезон там. В първите 8 мача в Бурса, записах 7 победи, Утвърдихме се сред лидерите в първенството. В дербитата винаги имаше тръпка за победа. Идваше много наша публика на гостуванията, В Айдън например при толкова голямо разстояние между този град и Бурса, дойдоха да ни гледат 4-5 000 души. Уплаших се като ги видях Турците те предразполагат да мислиш само за футбол. Проблеми, камо ли от битов характер, там никога не съм имал. Забелязал съм, че в Турция, изградиш ли си име, то цял живот работи за теб . У нас не е така. Тук цял живот трябва да се доказваш. Дебютирах за Бурса в домакинска победа срещу Газиантеп с 4;0. Вторият ми мач беше също силен. Изправихме се срещу Сариерспор в Истанбул. Играхме не на клубния им стадион, а на някое от големите съоръжения в мегаполиса. Победихме с 3:1 В първите си 7-8 мача в Турция инкасирах едва 1-2 гола. Силният старт много ми помогна. В отбора ме приеха като равен. Вече 33 години продължавам да поддържам контакти, с човека, който ме доведе в Бурса. После играх във второто футболно ниво на Турция за Ризеспор. Влязохме в елита през 2000-та, а от Бурса ме поканиха да съм треньор на вратарите им.

      ТРЕНЬОРСКА КАРИЕРА

Тя стартира в Бурса като треньор на вратарите. 2000-та ме поканиха за такъв. Можех да поиграя още малко. Реших обаче, че ми стига толкова. Почнах в Бурса като треньор на вратарите. Всички вратари, с които съм работил в Турция са ставали национали на страната. В един момент в Бурса и тримата вратари станаха национали постепенно. Тренирал съм Мерт Гюнох. Окан Кючук . който сега е в Самсунспор и Мухамед Шенгезер , който тогава беше младежки национал. Всички те стигнаха до националния отбор на Турция. Най-важното качество за добрия вратар е добрата му комуникация със защитата пред него. Вратарят има поглед върху целия терен. В Турция кариерата ми като треньор на вратарите ме отведе и в други отбори във времето. У нас бях старши треньор на втородивизионния тогава отбор на Миньор (Раднево). Прибрах се от Турция и бях скаут за Берое в екипа на Аспарух Никодимов при президента Николай Банев. Давах на Паро доклади за мачовете на противниците. В Раднево ме извика Иван Вутов. Покани ме да съм треньор на вратарите. Помагах му. След като го освободиха ми предложиха на мен да го заменя. Имах необходимия лиценз. Отборът ни не беше лош. По едно време дори имаше шанс да се класира втори в Източната „Б“ група и да играе бараж за елита. После бях помощник на Илиан Илиев в Берое. След отиването му в Левски станах старши треньор на тима. Определено най-големият успех в треньорската ми кариера бе спечелената купа на България с Берое през 2011-та. Бях в щаба на Илиан Илиев. Финалът се игра на стадиона в Ловеч. Противник ни беше втородивизионния тогава отбор на Поморие, воден от Петър Хубчев. Труден двубой. Определяха ни като абсолютен фаворит. От нас се очакваше едва ли не само да протегнем ръце и да си вземем трофея. Срещу нас обаче се изправиха млади и амбицирани момчета, жадни да се докажат. Победихме в 120-тата минута на продълженията. Миг преди дузпите. Разписа се Дончо Атанасов. Илиан Илиев беше готов да го смени, но съдбата си знае работата. Голяма еуфория и неописуема радост за цяла футболна Стара Загора, защото Берое спечели първата купа на България в историята си. Този трофей дотогава винаги отбягваше от клубната ни витрина. Станах първият, триумфирал с Берое като шампион, бидейки футболист, взех и купата на страната, като треньор. После Пламен Липенски подобри това мое постижение. Той има и Суперкупа със зелено-белите през 2013-та. Още един повод за гордост ни донесе първата купа. От шампионската 86-та, Берое за пръв път излизаше на европейската клубна сцена. Изправихме се в турнира Лига Европа срещу силния отбор на Рапид (Виена). Първият мач бяхме домакини, но клубният ни стадион не отговаряше на европейските изисквания . Наложи се да приемем австрийците на „Герена“. Въпреки това над 5 000 наши запалянковци дойдоха да ни подкрепят в София. Преди европейските изяви в Берое имаше катаклизми. Сменяха се ръководители и треньори. Някак успяхме да сглобим боеспособен състав и стигнахме до равенство 1:1, след гол в наша полза на Владислав Златинов. На реванша във Виена ни биха с 3:0. Много силно за тях игра бъдещият футболист на английския Евертън Никица Йелавич. Ние обаче се представихме достойно. Ако в първия мач си бяхме в Стара Загора и не се налагаше да сме в София, със сигурност щяхме да изглеждаме още по-добре. Най-важното е, че донесохме незабравими мигове за поколения беройци. До онзи момент те не бяха виждали любимия си тим в Европа“.

     НЯКОИ ЗНАКОВИ ФУТБОЛНИ ПРИЯТЕЛСТВА

Такова е приятелството ни със сегашния държавен селекционер Илиан Илиев. С него се познаваме още от взаимния ни период в Бурса като футболисти. В един момент там се бяхме събрали четирима българи. Освен нас двамата, родната колония в отбора допълваха още Коце Видолов и Радостин Кишишев. Беше ни лесно и забавно. Илиан беше леко притеснен дали щях да приема той да е старши, а аз негов помощник. Бяхме с равностойни дипломи. Аз разбира се го приех. Ние сме приятели. Благодаря на него и на тогавашното ръководство, че имах възможността да съм в Берое. Тогава Илиан ме покани за свой помощник. Разбирахме се прекрасно. Целият екип в Берое бяхме само шегаджии. Слагам в това число и администратора Николай Демирев. С Илиан се работи много лесно, въпреки че той е перфекционист с много високи изисквания за футбола. Има много добри виждания за играта. Фактът, че беше добър футболист му помага и в треньорската професия. Споменах за високото му чувство за хумор. На лагер с Берое в Панагюрище сме и играем четворка белот. Двамата с Илиан сме с различни партньори. Вече е късно вечерта. Равен резултат. Последна игра с близка разлика., който вземе разиграването е крайният победител. Илиан и моят партньор се надцакват. Единият обяви „Без коз“, другият „Всичко коз“, а Илиан в типичния му стил не губи чувството си за хумор и казва на партньора ми: „Ако ти в тази игра ме победиш, утре на тренировката, ще ходиш след мен с чадър, да ми пазиш сянка . Победихме ги. Отиваме ние на тренировка на другия ден, а Илиан вече забил чадъра и казва на „жертвата си“: „Бягай и го взимай. И наистина, победителят ходи цяла тренировка след Илиан с разпънат чадър.

Илиан отиде в Левски като старши треньор. Покани ме за свой асистент на „Герена“. Аз обаче избрах да остана като старши треньор на Берое. Но и двамата сега отчитаме като грешка, че не заминах с него за София тогава. Бях ли го направил, може би и на двамата кариерата по-нататък щеше да се стече по-друг начин.

И с Вальо Грудев сме големи приятели, нищо че бяхме конкуренти за вратарския пост. И до ден, днешен се обръщаме един към друг ме със собствените си имена, Викаме си: „Марко“ от Марко Ван Бастен, защото имаше една футболна игра, която си разигравахме на „вързано“. Бяхме ли в тандем с Вальо, нямаше кой да ни бие“

         В МЛАДЕЖКИЯ НАЦИОНАЛЕН

Имам над 40 мача за младежкия и едва 4 двубоя за мъжкия национален отбор. При мъжете някой много трудно можеше да пробие при наличието на Борислав Михайлов и на Илия Вълов. И двамата бяха много добри вратари. Добри вратари с опит. Трудно е да ги изместиш . Всичките ми мачове в първия отбор при трикольорите са приятелски срещи. Първата повиквателна дойде от Христо Младенов. За младежкия национален отбор обаче имам над 40 мача. Първият ми треньор там беше Динко Дерменджиев. Играх с Емо Костадинов, Ицо Стоичков, Краси Балъков и цялото съзвездие от родни играчи. Помня един мач през септември в Пловдив, в който победихме Франция, които преди това бяха станали световни или европейски шампиони за младежи. Разгромихме ги с 4:0. На другия ден пък и мъжкия национален отбор се наложи над „петлите“. Ние с младежите изпуснахме голям шанс да се класираме на европейското първенство в същия този квалификационен цикъл. След победата над Франция, загубихме от Югославия с 5:3, след като водехме с 3:0. В последния мач имахме още един шанс. Играхме с ГДР и направихме 0;0. На следващия ден югославяните „легнаха“ на французите, за да се класират те вместо нас на големия форум. Мачовете не се играха по едно и също време. Нашият беше ден по-рано. Иначе 100% щяхме ние да сме на европейското.

        КОНТУЗИИТЕ

Нямал съм ги много в кариерата си. Единствената ми по сериозна травма беше на коляното през 96-та в периода ми в Бурса. Получих частично разкъсване на предна кръстна с менискус. Връзката обаче не съм лекувал. Пазил съм обаче със счупени и изрязани пръсти. По наше време това при вратарите беше честа практика. На единия си пръст имам три шева. Направи ми ги д-р Мишо Илиев като лекар на Славия. На другия ден пазих срещу Локомотив (София) за купата на България.

        НЕЗАБРАВИМИТЕ МАЧОВЕ

С Берое това беше домакинската победа над пловдивския Ботев с 3:2. Със Славия имах силни мачове срещу пернишкия Миньор. На 2 август се навършват 30 години от паметния ми мач в някогашния летен турнир Интертото. Играхме полуфинал в надпреварата с Бурса срещу Карлсруе като домакини пред близо 35 000 зрители, нищо че беше отпускарски сезон. В редиците на гостите играеше бившият немски национал Томас Хеслер. Той ми вкара гол. Завършихме 2:2 в редовното време. В продълженията поведохме с 3:2. В 115-тата минута трима наши играчи излязоха сами срещу противниковия вратар. и срещу техен защитник. Топката попадна в един от нашите и той стреля, а техният бранител се хвърли срещу коженото кълбо и някак го изчисти. Последва немска контраатака и след три мои невероятни спасявания, на четвъртия път топката излезе в корнер. На задна греда тя се озова в противников играч. Той я поведе. Стреля и я изпрати между мен и гредата за 3:3. Последва лотарията на дузпите . При първите четири изстрела от бялата точка никой не сгреши. Петата за нас, вкарах аз. Последно срещу мен се изправи Хеслер. При удара му топката се удари в ръката ми и после в гредата, за да влезе в мрежата. При шестите изпълнения, ние пропуснахме, а те вкараха и ни елиминираха. Наставник им беше Вини Шефер. Радваше се като дете след последния съдийски сигнал. Не можеше да повярва, че са ни отстранили. Аз като вратар си бях дузпаджия. Често съм спасявал удари от единадесетте метра, ръководейки се от вътрешния си усет.

         ИЗВЪН ТЕРЕНА

Сега се наслаждавам на сина ми- Иво, който тръгна по моя път. Още не е станал вратар. Опитва се да стане такъв (Смее се). От известно време е в ЦСКА. В момента с младите вратари на Берое работи Мирослав Радев. Той помогна много на Иво в развитието му. Футболният ми кумир лично на мен ми е Тони Шумахер. Минах покрай него в една контрола между младежките отбори на България и ГФР. Съветвам младите вратари да не се отчайват от допуснатите грешки. След един нелепо допуснат гол, светът не свършва. Трябва постоянство и много работа. Извън футбола обичам да играя тенис на корт и да карам ски. Берое винаги ще остане в сърцето ми. Гледам мачовете на отбора по телевизията. В сегашния отбор има интересни футболисти. Пожелавам на феновете да се радват на зелено-бялата идея.