Легендата на старозагорския детско-юношески футбол Румен Брънеков над десетилетие живее в София. Как той вижда развитието на най-популярната игра у нас и на Берое, научете от интервюто му пред Зара спорт.

           „От много време не гледам мачовете от българския клубен футбол на стадиона. Отношенията в най-популярната игра у нас са ми много неприятни. Само псувни, обиди, никакво уважение към околните и към съперника. Гледам Берое само по телевизията. Тимът на моменти играе добре. Не мога да се оплача от видяното. Друго е обаче да знаеш, че ти си създал децата. Видял си ги как растат пред очите ти и играят. С чужденците е друго. Работата не става. Явно с децата в школите не се работи правилно. Ние българите, сме лошо племе. Гледаме само да обидим човека срещу себе си. Вместо да се радваме на чудото, което направи Карлос Насар в щангите, ние се ровим около глупостите в личния му живот. Търсим интригите, вместо да се радваме на големите ни световни спортни успехи. Носят ни ги Карлос Насар, художествените ни гимнастички и националите ни в мъжкия волейбол. Те правят чудеса. Ние, вместо да се радваме на това, плюем върху всичко.“

                Румен Брънеков даде своето обяснение, защо е толкова слаб отборът на страната ни в мъжкия футбол.

          „Гледах домакинската ни световна квалификация срещу Турция. Като ни вкараха първия гол, преместих на друг канал и се загледах как играят другите отбори. Върнах се после към нашия двубой. Радвам се, резултатът изравнен. Обнадеждих се. Първото полувреме криво-ляво стояхме добре. В отбора ни обаче има незрялост. Почват да играят правилно, мисленето в главите им обаче го няма. На състезателите им липсва тънкостта във футбола. Само с тичане, футбол не се играе. За него трябва и мисъл. Нея обаче не можем да я налеем в главите на футболистите. Футболът е прост спорт, но за умни хора. Футболът могат да го практикуват всички. На най-високото му ниво, в неговата есенция, трябва да се изявяват умни и разбрани момчета. Те трябва да живеят с футбола. Да са осъзнали, че той ще им донесе бъдеще. Аз не получавах разрешение от баща ми да стъпвам на стадиона. Даде ми го едва, когато влязох в мъжкия състав на Берое. Сегашните не желаят да има футбол. Щом борците взеха да ни бъзикат, че сме по-прости от тях, значи сме стигнали дъното. На мен на времето ми се подиграваха, че съм влязъл в спортното училище. После завърших и ВИФ. Оказа се, че съм бил прав в избора си. В България трябва да осъзнаем какво значи спортът. Неслучайно у нас има спортно министерство. Спортът е голяма работа. В другите държави хората цял живот живеят със спорта, а ние го подценяваме. Затова държави, които се учеха на спорт от нас ни задминаха, а стадионите ни са празни“.

                Румен Брънеков дава своята рецепта за изход от кризата във футбола ни.

           „Сами се перчим един на друг. В коментарното студио на мача ни срещу Турция и Вили Вуцов, и Гошо Гинчев се мъчеха да намереят положителни думи за отбора ни. И те самите не са убедени вътрешно, че могат да намерят нещо положително в изявите на националите ни. Нещо крият в себе си и в думите си. Това е страшно неприятно. И двамата бяха много добри спортисти. Вили Вуцов го харесвам и като треньор. Малко по-темпераментен е, но живее със спорта. Покрай баща си, пострада и той. Баща му беше с хайлайфа на София, покрай приятелството му с Иван Славков. Иван Вуцов беше добър футболист и добър национален селекционер. Не му достигнаха някои неща. Но  още по негово време имахме добри футболисти. Ако някой се беше захванал с тях по правилния начин, да ги изведе на правилния път, още тогава България щеше да има големи успехи във футбола“.

           „Изходът сега за най-популярния спорт у нас ли? Изходът е хората, които дават работа във футбола, да не се месят в спорта. Правеха го преди демокрацията, правят го и днес. И аз като съм бил треньор в Берое разни партийни величия са ми казвали, че не моя милост, а те определят стартовия състав. И съм си хващал шапката. Много са причините да не остана трайно в мъжкия футбол. Много партийни величия са влизали в съблекалнята да ни учат на футбол. Те обаче не знаят как стои футболна обувка на човешки крак“. 

              „Аз се върнах в детско-юношеския футбол на края на кариерата си, защото знам, че там ми е силата и там мога да съм полезен. След като с Гошко Белчев ни изгониха като треньори на мъжкия отбор на Берое, в началото на 80-те, Петко Петков ме върна като наставник на дублиращия тим, вместо Тодор Кръстев. А бяха ме освободили точно от там, малко преди това. Във футбола се месят хора, които хабер си нямат от него. Треньорите в школите пък тренират децата, сякаш са мъже. Момчетата са готови за мъжки футбол след 16-тата си годишнина. Тогава осъзнават като мъже, че във футболът е бъдещето им. Много талати са си отишли, защото са се плъзнали по съблазните на живота. Други пък рано си повярваха, че са големи футболисти и навириха нос. Футболът не е само тренировки. Старши треньорът е този, който трябва да предаде на възпитаниците си, че той е есенцията на живота“.