МНОГО ПОВЕЧЕ ОТ БЕРОЕЦ
Чавдар Златев
Колегата от „Радио Стара Загора“ Чавдар Златев е потомствен привърженик на Берое.
„Страстта по зелено-белите ми е завещана от баща ми, Златко Иванов, дългогодишен учител във Второ основно училище в града ни. Той ме заведе на първия ми мач, в началото на 70-те. Началните ми черно-бели спомени с любимия отбор са от първия сезон на Берое в тогавашната „Б“ група, след изхвърлянето на тима от елита около злополучния мач срещу Левски. Сред първите двубои на Берое, на които съм присъствал е победата над Миньор (Перник) у дома с 2:0 след голове на Методи Бончев. Помня и мачове срещу Арда и срещу други отбори в Южната „Б“ група. После имам детски спомени от 72-та, когато беройци станаха бронзови медалисти. Разбира се европейските мачове винаги са с по-особен заряд. Най-напред ме впечатли идването на феновете на Атлетик (Билбао). Баските пристигнаха с три автобуса запалянковци. Червено-белите им шалчета веднага грабнаха тогавашната ми детска психика. През соца у нас, футболната култура беше непозната. Испанците носеха интересни шапки, типични за баската област. Техен запалянко мина покрай мен. Погали ме и ми сложи на врата шалче. Извади отнякъде значка на отбора. Подари ми и дъвка. Шалчето и значката пазя и до днес“.
Чаво никога няма да забрави победата над ЦСКА с 3:2.
„Мачът се игра в Стара Загора на стадион „Локомотив“ в паметните дни около мачовете с Ювентус на международната сцена. Получи се истински футболен спектакъл с елементи на трилър. Поведохме с 3:0. През второто полувреме столичани успяха да намалят. Тази седмица още се е запечатала в съзнанието ми. В рамките й подчинихме Ювентус и ЦСКА изигра се и драматичният реванш в Италия срещу Старата госпожа. Как да забравя мача срещу Хонвед (Будапеща) или този срещу Магдебург. Връщам се към сблъсъка срещу Юве с голямо удоволствие. Беше дъждовен ден, а като ученици бяхме на бригада на полето. Отидохме на стадиона с баща ми близо два часа преди първия съдийски сигнал. Говорим за стадион „Локомотив“. Имахме места под новосъздадената малка козирка. Мачът беше съпътстван от много дъжд преди своето начало. Преди старта една пожарна кола влезе на терена, помня и с кофи как изнасяха водата от терена. Толкова много публика имаше, че чак имаше седнали на пистата. Милицията тогава проверяваше щателно и пускаше на стадиона само хората с билети. Имаше зони далеч от стадиона за пропусквателен режим на запалянковците. Срещата беше в ранния следобед. Не я предаваха по телевизията, но от 18 часа излъчиха много подробен репортаж, коментиран от Николай Галов. Изгледахме репортажа пак с баща ми, анализирайки го на спокойствие“.
Какво видях от шампионския сезон на Берое?
„Първенството започна мач за мач. След като зелено-белите натрупаха победи, старозагорци започнаха да шушукат и да говорят, че можем да направим нещо значимо. В това явно повярваха и самите футболисти. Победата над Етър в Попово с 2:1 накара местните запалянковци да мечтаят за шампионския връх. Триумфът над Левски в София с 3:2 и този над Славия у дома с 1:0 в последния мач за сезона ни донесоха златните медали. В най-важните си мачове от надпреварата Берое спечели и грабна титлата. Чувал съм всякакви слухове за загубата ни от втория в крайното класиране Тракия (тогава) в Пловдив с 8:1. Знам и за хранителното натравяне преди сблъсъка, попречило на беройци да се изявят в пълна степен. Дузпи и червени картони в наш ущърб, съпътстваха срещата. Имаше ги и при загубата от Славия с 5:2 в София, После си го върнахме на „белите“ в решителния и заключителен мач от сезона. Бях правостоящ в ляво от централната трибуна на градския стадион, защото нямаше седящи места. Всичко бе заето до дупка. След победата близо 8-10 000 души тръгнахме към центъра на Стара Загора. А там- скандирания, песни, знамена. Радост! Триумф и празненства, продължили 2-3 часа. После се изправихме в турнира за КЕШ срещу гранда на тогавашния СССР Динамо (Киев). Преди това ги бяхме победили с 3:1 в една предсезонна контрола. Играeхме много хубаво. Няколко месеца по-късно пак мерихме сили срещу тях, в официален двубой и то от европейските клубни турнири. Първият мач беше в Стара Загора и беше равностоен. Данчо Митев влезе през второто полувреме и го обърна, защото до тогава киевчани превъзхождаха. Изравнихме след гол от дузпа на Стоян Бончев. На реванша също играхме добре. Поведоха ни с 1:0. Шансове за изравняване на резултата се откриха пред Васко Драголов и Петко Тенев. Вкараха ни втори гол и това сякаш пречупи нашите и предреши мача. Конкурентът беше сериозен. Кой да знае тогава, че ще чакаме близо 25 години до следващата задгранична изява на Берое в мачовете срещу Рапид (Виена) от Лига Европа. Не бяхме готови за тежкото изпитание, като срещу отбор с име, какъвто е Рапид. Години по-рано бяхме победили другия гранд от Виена – Аустрия. Времената обаче вече бяха различни. Имах щастието да коментирам и двата финала за купата, която завоювахме през 2010 и 2013 години, като се наложихме над Поморие и над Левски, за да прибавим във витрината си трофея от втория по сила клубен турнир у нас. Незабравими емоции, които ще ми останат за цял живот. Правех включвания по време и след края на мачовете. За „Хоризонт“ коментирах и преживяванията на беройските фенове от една бензиностанция в Габрово, късно вечерта.
Сега стадионът трудно ще се напълни по начина, по който се пълнеше тогава. В наши дни много малко младежи се интересуват от футбол. Интересите им са в други насоки. Родният футбол е с много ниско качество. Интересът към него е слаб, а националният ни отбор вече губи и от държави, които в миналото определяхме като джуджета. БФС прави опит за реформи във футбола ни с въвеждането на правилото четирима българи да започват като титуляри в елитните ни отбори, а един футболист до 21 години да остава сред резервите във всеки мач. Тези промени трябваше да стават по-плавно. Двама наши сънародници да стартират този сезон, още двама през другия. Тогава ефектът би бил траен. Намаляването на броя на отборите в Първата ни лига по футбол, няма да повиши качеството на най-популярната игра у нас. Трябва да има футбол в повече родни градове, за да се запази интересът към него“.
Кои са любимите футболисти и треньор на колегата Златев, свързани с Берое?
„Анастас Ковачев, Евгени Янчовски, Иван Танев, Георги Белчев, Иван Вутов, Петко Олимпиев, Илиан Илиев, Петър Хубчев, списъкът е дълъг. С повечето от тях в годините сме били и добри приятели. Така беше и с легендата Петко Петков. Той е безспорният номер едно в старозагорския футбол за всички времена. Идеята за изграждане на негова статуя пред тукашния градски стадион е много хубава. Не знам доколко обособяването на ложа с имената на футболните ветерани там е свързана с футболната култура. Интересът към футбола е твърде малък, а и голяма част от играчите от миналото едва ли говорят много на днешните млади хора“.
Новият сезон за Берое?
„Ще коментирам очакванията си за представянето на Берое в новия шампионат едва, когато минат още 3-4 мача. Новият треньор Виктор Басадре още не е показал дали е по-добър или по-слаб от предшественика си Хосу Урибе. От всички треньори на Берое в ерата на президента Ернан Банато най-много харесвах стила именно на Урибе. Всички обаче знаем как той си тръгна от Стара Загора. Да видим как ще играе Берое срещу по-силните отбори – пловдивският Ботев, Арда и Лудогорец, столичните ЦСКА и Левски. Тогава евентуално можем да си правим някакви изводи за стила на игра и качеството на футбола и евентуалните шансове за класиране на Берое с Басадре. При положение, че не се намери бизнесмен, който да е голям футболен фен и да влага пари за Берое, Банато явно е без алтернатива към момента. Ще видим какво ще направи в бъдеще. Не ми харесва това, че Берое няма никакви цели. Иска само да оцелее в елита, а това някак отблъсква и малкото публика от стадиона“.
Много ще се изненадате като разберете, че любимият отбор на Чавдар в чужбина е Ипсуич.
„Бях 8-ми 9-ти клас, когато се запалих по Ипсуич. През 94-та за пръв път отидох в Англия да гледам любимия си тим от Острова. Тогава там играеше и сънародникът ни Бончо Генчев. Да се сдобия с виза за Великобритания обаче по онова време беше цяло изпитание. Успях едва на втория път. На Албиона тогава се влизаше през строг пропускателен режим. Нищо обаче не можеше да ме спре да видя нещо, ново и интересно, за което съм мечтал цял живот. В първата си английска визита гледах четири мача. Бончо Генчев игра във всички тях. Това бяха двубоите срещу Тотнъм, Нотингам, Куинс Парк Рейнджърс и Уимбълдън. Скоро гледах контролата на Ипсуич в Линц (Австрия) срещу местния отбор „Блау Вайс“, от елита на Австрия. Удоволствието беше голямо. Времената обаче са други. Преди близо 30 години в Ипсуич играеха футболисти, близки до моята възраст. Сегашните състезатели познавам слабо. Те са почти деца“.
Ще има ли някога Стара Загора многофункционална спортна зала и модерен стадион?
„За нов стадион по-скоро ще се надяваме. Козметичната промяна, която направихме на настоящия не ми харесва. Стадионът е много стар като визия и не отговаря на съвременните изисквания. За нов стадион са нужни много пари, а и при този слаб интерес към футбола, не виждам близката му реализация. Многофункционална спортна зала за 4-5000 души е нужна на града ни. Стига да носи приходи. Мястото и в „Парк Артилерийски“ е много точно за нея. Надявам се в близко бъдеще да се радваме на подобно съоръжение“.
ДАНЧО МИТЕВ: БЕРОЕ МИ ДАДЕ ВСИЧКО
Един от най-обичаните футболисти в историята на Берое – Йордан Митев, празнува днес своя 61-годишен рожден ден. Старозагорската радост на народа, както го наричаха остава един от големите любимци на зелено-бялата публика от 80-те и 90-те.
Рожба на заралии, той увековечи името си в клуба, след като бе важна фигура в шампионския тим на Берое и има основна заслуга за единствената титла на отбора. На терена славното крило бе неудържимо, с неподражаем финт и отличен удар, и с футболния си интелект често поставяше крайните защитници в неудобни ситуации. Неслучайно привържениците на Берое казваха за него: „Данчо Митев по крилото, 2:0 на таблото“. Години по-късно пък един от известните фенове на заралии ще възкликне: „Който е гледал Данчо Митев, значи не е видял нищо ново от Меси“. Навръх своя юбилей легендата на Берое се връща към паметни мигове от кариерата си. Наричаха го още д-р Сократес и Старозагорската радост на народа.
ШЕСТ ГОДИНИ БЕЗ ГОЛОВОТО ТОРПЕДО НА БЕРОЕ
Днес, 10 януари, се навършват шест години от кончината на Петко Петков – едно от най-обичаните имена в историята на Берое. Легендарният нападател си отиде от този свят на 10 януари 2020 година, но остава завинаги в сърцата на привържениците на старозагорския, а и на целия български футбол.
Роден в пазарджишкото село Синитово, Петков прави първите си стъпки във футбола като ученик в Локомотив Септември. По-късно защитава цветовете на Акумулаторния завод – Пазарджик, Родопа Смолян, Миньор Рудозем и Горубсо Мадан.
Поворотният момент в кариерата му идва на 29 октомври 1967 година – в деня на собствената му сватба. Тогава Петков отбелязва всичките пет гола за победата на Горубсо с 5:0 над Арда Кърджали в мач от „Б“ група. Изявата му не остава незабелязана и скоро след това той облича екипа на Берое.
За „Гордостта на Стара Загора“ Петко Петков играе в три периода – между 1968 и 1977 година, от 1978 до 1980 година и през сезон 1982/83. Записва близо 450 мача за Берое, 260 от които в „А“ група, и реализира внушителните 300 гола във всички турнири – 144 в елита и 89 в „Б“ група.
Петков оставя ярка следа и в европейските клубни турнири с 14 попадения, като най-паметното му постижение са петте гола при знаменитата победа със 7:0 над Аустрия Виена в турнира за Купата на УЕФА през 1972 година, както и още два в реванша във Виена.
ОТ БОРЦОВАТА ШКОЛА В СТАРА ЗАГОРА ДО ОЛИМПИЙСКИ ТРИУМФ В РИМ: НЕПОБЕДЕНИЯТ БРОНЗОВ МЕДАЛИСТ ОТ ОЛИМПИАДАТА 1960
България има огромни традиции в борбата – спортът, който е донесъл и най-много олимпийски медали на страната ни. Първите медали идват още на Олимпийските игри в Мелбърн през 1956 г., когато четирима борци се качват на почетната стълбичка. Един обаче не успява и се реваншира на следващата Олимпиада в Рим през 1960 г. Става дума за Динко Петров – борецът, който завърши шести в Мелбърн, но спечели бронз в Рим дори без да допусне загуба.
Олимпийският медалист Динко Петров: Остана шести в Мелбърн, но се качи на подиума в Рим
Динко Петров е роден на 10 март 1935 година в Стара Загора. Той влиза в борцовата школа в Стара Загора, където тренира под зоркия поглед на Никола Илчев. Първоначално Динко започва да практикува свободна борба, но по-късно се насочва към класическата борба, където постига и най-значимите успехи в кариерата си. Той става републикански шампион по свободна бърбо през 1953 г., а след това отива при класиците, за да спечели още куп републикански титли.

























