Днес рожден ден празнува един от последните големи любимци на беройската футболна публика - Петко Винков.

                  "Петьо Винков, Петьо, але", е рефрен, който малко хора вече помнят. Още по-малко хора го знаят, но той е част от славния репертоар на истинския зелено-бял запалянко.

        Сърцатият бивш десен бранител е родом от гурковското село Паничерево. Любопитен факт за него е, че спортният му път започва с борба.

            "Бях в пети клас и вече една година тренирах на тепиха в родното ми село. Участвах в две състезания и явно съм впечатлил с изявите си, защото още като шестокласник ме поискаха в старозагорското Спортно училище "Тодор Каблешков". Отидох там в дисциплината класическа борба при доказания специалист Петър Манев. Започнах от най-леката категория - 28 кг. Имах обаче много успехи. Постоянно редувах първо и второ място. Имам общо 16 медала като борец - 7 златни, 8 сребърни и 1 бронзов. Искарах в борбата общо 5 години. Имам и шампионска титла на България, като деветокласаник, в категория до 42 кг".

             "Аз обаче от малък съм запален по футбола. Няма как да е иначе. Паничерево е футболно село с богати традиции в този спорт. Освен мен от там са още бившият защитник на столичния Левски Иван Василев - Сусето, Георги Хашев и братовчед ми Иван Винков - Бекъма. Футболът ме влечеше наравно с борбата. И двата спорта ми се отдаваха. Още като бях 8-9-и клас разбрах, че и футболът ми е тръпка. Даже често сме играли мачове- борци срещу футболисти. Два пъти ние - масторите на тепиха, победихме тези на коженото кълбо. Не ги жалехме. Независимо дали се играеше с или без засади. В онези времена треньор на футболния Берое в моята възраст, набор 73 беше Иван Георгиев. Бате Шампо много ме искаше в състава си. Колегата му Петър Манев обаче не ме пускаше да се прехвърля във футбола. Бях шампион, носех медали. Как можеше някой да ме изтърве с лека ръка", спомня си Петко Винков.

                    Страстта към футбола обаче надделява.

           "Още преди да завърша Спортното училище, бях решил, че направя ли го, непременно ще се оттдам на царя на спортовете. Започнах в казармата, във военния отбор Армеец (Сливен). След отбиване на военната си служба бях за около месец в тима на Бенковски (Николаево). Оттам  ме пратиха на проби в Локомотив (Стара Загора). Старши треньор на отбора тогава беше легендата Иван Танев. Той много ме хареса и заиграх при червено-черните в Югоизточната "В" група. В третия ешелон, после носех и екипа на Свиленград. При митничарите изкарах около половин година.

          "В края на 90-те се озовах сред професионалистите в Берое, които бяха част от "Б" група. След като зелено-белите се свлякоха сред аматьорите, Станислав Танев ме взе в Олимпик (Галата). Останах там близо две години и половина. След това Олимпик стана част от елита и с други мои съотборници ни преотстъпиха в "Б" група  на Янтра (Габрово) в "Б" група. Играл съм и за Ботев (Враца).

       "После Берое и Олимпик се обединиха, през лятото на 99-а, в "А" група. Върнах се в Стара Загора. Играл съм за почти всички отбори от града, които направиха име в последните години - Берое, Локомотив, Верея и Левски-Хюндай. Берое обаче ми е на сърцето. Имам  стотина мача в елита със "зелената" фланелка. Никога няма да забравя първия ни мач и победата ни над пловдивския Ботев с 5:2 под "Аязмото". Стадионът беше препълнен. Градът беше зажаднял за футбол, след изгнанието сред аматьорите. Като видях претъпканите от терена трибуни си казах: "Тази невероятна публика заслужава много. Трябва да направим всичко възможно и да я зарадваме". Феновете на Берое винаги са ме уважавали и обичали, защото се раздавах с всички сили за клуба. И до днес съм свързан с него.

     "Играя при формацията на ветераните. Поритваме, забавляваме се, разнасяме славата на Берое у нас и по света".

          А колко сърцат беше Винков ли? Той игра в един мач на Берое срещу Литекс с гипс на ръката. Пробва и късмета си в аматьорските дивизии на Гърция. За него обаче Берое винаги ще е безспорният номер 1 във футболно отношение.