ОТ БОРЦОВАТА ШКОЛА В СТАРА ЗАГОРА ДО ОЛИМПИЙСКИ ТРИУМФ В РИМ: НЕПОБЕДЕНИЯТ БРОНЗОВ МЕДАЛИСТ ОТ ОЛИМПИАДАТА 1960
Динко Петров
България има огромни традиции в борбата – спортът, който е донесъл и най-много олимпийски медали на страната ни. Първите медали идват още на Олимпийските игри в Мелбърн през 1956 г., когато четирима борци се качват на почетната стълбичка. Един обаче не успява и се реваншира на следващата Олимпиада в Рим през 1960 г. Става дума за Динко Петров – борецът, който завърши шести в Мелбърн, но спечели бронз в Рим дори без да допусне загуба.
Олимпийският медалист Динко Петров: Остана шести в Мелбърн, но се качи на подиума в Рим
Динко Петров е роден на 10 март 1935 година в Стара Загора. Той влиза в борцовата школа в Стара Загора, където тренира под зоркия поглед на Никола Илчев. Първоначално Динко започва да практикува свободна борба, но по-късно се насочва към класическата борба, където постига и най-значимите успехи в кариерата си. Той става републикански шампион по свободна бърбо през 1953 г., а след това отива при класиците, за да спечели още куп републикански титли.
През 1956 г., когато е на 21 години, Динко прави олимпийския си дебют в Мелбърн. Още там той показва потенциала си, но не успява да го разгърне докрай заради липсата на достатъчно опит. През същата година българинът печели и сребърен медал от Световната купа в Истанбул. В следващите четири години Петров се фокусира изцяло върху това да се завърне на олимпийската сцена и да спечели медал.
Динко не допуска загуба в Рим, но е класиран трети
В предолимпийската година Динко Петров става балкански шампион, а през 1960-та отива в Рим и остава непобеден във всяка една от схватките. Той записва три поредни победи, а после в две срещи завършва наравно с опонентите си. Макар и да не допуска загуба, Петров в крайна сметка е класиран на трето място – след Каравеев от СССР и Чернея от Румъния, тъй като е с повече наказателни точки. Така той става един от шестимата българи, спечелили медал в борбата от Игрите в Рим.
Петров печели и световен бронз
Динко Петров продължава с борбата и след Олимпиадата в Рим, като през 1962-ра завършва четвърти на Световното първенство в Толедо. Година по-късно успява да вземе бронз и от световно първенство – това в Хелзингборг, Швеция. Това е и последният голям успех в кариерата му в борбата. По-късно Петров, който като състезател се слави с разнообразна техника от стойка и партер, предава опита си като треньор на деца, младежи и мъже.
Петров е удостоен със званията „Заслужил майстор на спорта“ и „Заслужил треньор на Република България“. Той напуска този свят на 17 декември 2007 г. след тежко заболяване. От 2009-та в негова памет се провежда открит турнир по свободна и класическа борба в Стара Загора, носещ неговото име. Динко Петров несъмнено е сред имената, оставили незаличима следа в историята на българската борба.
Няма мое, няма твое – целият свят е „Берое“!
Имаме сърца на герои – бият само, само за „Берое“!
В мене бият две сърца! Две сърца – едното мое и едно за „Берое“!
ИЛИАН ИЛИЕВ – ВАРНЕНСКИЯТ ЧУДОТВОРЕЦ
Днес 58 навършва един от най-успешните треньори в най-новата история на ПФК Берое Илиан Илиев.
През 2010 Илиев записва името си в историята на Берое (Стара Загора) след като отборът му печели Купата на България за първи път от създаването си. Същата година Илиан Илиев печели и наградата за треньор номер 1 на България за сезон 2009 – 2010, която се организира от Асоциацията на българските футболисти.
След триумфа с първата във витрината на беройци купа на България, Илиан Илиев изведе беройци до първата им турнирна изява на стария континент през 21 век. Съперникът за Лига Европа е австрийският гранд Рапид (Виена). Преди сблъсъците Берое е раздиран от вътрешни проблеми, а варненският му наставник се прибира в морската столица. Връща се по-късно под „Аязмото“ и сглобява бързо нов отбор само от българи. Тази команда е принудена да приеме коравия Рапид в първи мач от общия им дуел на „Герена“, защото стадионът в Стара Загора не отговаря на европейските изисквания. Селекцията на заралии е експериментална, но подкрепяна от над 5 000 верни свои привърженици стига до бойко реми- 1:1,а попадението за символичните домакини е дело на централния нападател Владислав Златинов.
МНОГО ПОВЕЧЕ ОТ ФЕН НА БАЙЕРН (МЮНХЕН)
От повече от седмица светът е в плен на първенството на планетата по футбол. Така е и за директора на Областна дирекция „Земеделие“ Камен Кършибрадов, който е отявлен привърженик на немския национален отбор и на баварския колос Байерн (Мюнхен).
„Гръмката победа на Германия над Кюрасао със 7:1 не ме заблуждава. Успехът е убедителен, но той не беше постигнат срещу сериозен опонент. Всеки голям триумф обаче носи радост на феновете. Особено, когато е постигнат на най-големия футболен форум, какъвто е световното първенството, той се помни дълго и остава за вечни времена“, откровен е Камен Кършибрадов.
По думите му резултатът 7:1 е леко историческо намигване за друга стряскаща победа на германците със същото голово изражение, но над Бразилия, на полуфинала на световния шампионат през 2014-а, на който именно кариоките са домакини.
„За Германия целта на всеки форум винаги е участие във финала. Ни повече, ни по-малко. Единственото слабо звено в сегашната формация на Бундестима е липсата на изявен централен нападател“.
ХРИСТО БЕЛЧЕВ НА 75
Личен празник днес отбелязва един от най-добрите защитници в историята на старозагорския футбол – Христо Белчев.
Роден на 5 юни 1951 година, в продължение на дълги години той е един от любимците на привържениците на Берое.
Част е от състава, който през 1986 година печели историческата първа (и единствена до този момент) шампионска титла.
Има в актива си 13 мача в европейските клубни турнири – 8 в надпреварата за КНК и 5 – в турнира за Купата на УЕФА. Играе в някои от най-славните мачове в историята на Берое – срещу Аустрия (Виена), Атлетик (Билбао), Ювентус, Арка (Гдиня), Магдебург и други.
В началото на 80-те години на миналия век Белчев помага на Етър (тогава предвождан от Васил Методиев) да спечели третата в историята си елитна промоция.
Носи екипа на Виолетовите и в следващите два сезона в „А“ група, а от 1983/1984 отново впечатлява под Аязмото.
Както в Стара Загора, така и във Велико Търново остава запомнен като играч със завиден футболен интелект, който се отличава и със своето спортсменство и скромно поведение извън терена.
