На 15 юли Димо Христов – бивш състезател и настоящ треньор в спортния клуб по борба Берое – свободен стил, навърши 65 години. Той е доскорошен съдия по борба и преподавател по спортна подготовка в Спортно училище „Тодор Каблешков“.

Не си крия годините. Това са заслужени години на много труд. Пожелавам си да съм жив и здрав. Да продължавам да работя за спорта и за децата на Стара Загора и България.

Надявам се България да завоюва 6 квоти – по 2 в свободния, класическия стил при мъжете и в дамското направление – на предстоящите Летни олимпийски игри Лос Анджелис 2028. Задачата обаче ми се струва много трудно изпълнима. На българския спорт му е нужна нова съвременна методика за подготовка, възстановяване, медицина и хранене. Спортът ни не е обезпечен от държавата, както беше преди. Нужни са и силни тренировъчни лагери, провеждани поне месец преди всеки голям спортен форум. Иначе няма как да очакваме, че спортистите ни ще са в оптимална спортна форма и ще са конкурентоспособни на опонентите си на международно ниво, категоричен е Димо Христов.

Как специалистът си обяснява факта, че в почти всяка спортна федерация има борба за власт по върховете?

Явно кокалът е много сладък, щом всеки се опитва да го докопа. От демокрацията насам българският спорт предимно губи. В България демокрацията е анархия. Тя е криворазбрана. Превърна се в свободия, при която всеки се занимава с онова, което не му е работа. Страната ни се управлява зле. Всеки гледа само себе си, а не да управлява държавата, което рефлектира върху спорта.

Личният празник на Димо Христов съвпада и с 25-годишнината на ФК Верея, която ще бъде отбелязана тази събота на Спортен комплекс „Трейс Арена“ в кв. „Кольо Ганчев“. Той е съосновател и дългогодишен член на Управителния съвет на клуба заедно с Галин Михайлов, Тинко Тотев, Слави Танев и Християн Първанов.

Сред инициаторите на идеята съм председателстваният от Енчо Македонски някогашен ФК Боруй да прерасне във ФК Верея и да се управлява от Управителен съвет. Приехме го и го реализирахме. Благодарение най-вече на усилията на бизнесмена проф. Николай Михайлов, неговият син Галин Михайлов и на Община Стара Загора, начело с кмета Живко Тодоров, едно пасище, каквото представляваше игрището в кв. „Кольо Ганчев“, бе превърнато в модерна спортна база. На нея тренират футбол близо 160 деца. Тя ще остане за града и бе изплатена с лични средства на вложителя. Това е проф. Николай Михайлов, който напълно заслужава титлата Почетен гражданин на Стара Загора, на която е носител.

В събота по случай мача за 25-годишнината на ФК Верея, в който среща ще си дадат Отборът на основателите срещу формация на таланти от школата на клуба, съм обещал да се появя на терена за 2 минути и за това време да дам една голова асистенция.

Оптимист ли е Димо Христов за бъдещето на старозагорския спорт?

Ако не беше кметът г-н Живко Тодоров да помага на спортните клубове, спортът в Стара Загора отдавна щеше да е със затихващи функции. Клубовете се роят и всеки иска база, а често и финансова помощ. Докато системата го позволява, ще е така. Устроен съм към спортни занимания още от детските си години. Това ме стимулира още да бъда в спорта.

Спортна и треньорска кариера?

Аз съм бивш състезател по свободна борба. Започнах занимания още докато бях в четвърти клас. Бях в категория до 57 кг. Титулярната ми обаче е до 62 кг. Бил съм и в тази до 68 кг. Бивш национален състезател съм. Имам медали от вътрешни първенства и от международни турнири. По наше време състезател, който не защитава цветовете на Левски или ЦСКА, много трудно може да пробие в националния отбор. Искаха ме при „червените“. Аз обаче отказах, но не съжалявам. Минах успешни пробите при армейците. Получих проблеми в окото и се разминах с трансфера. После ме искаха и в Славия. Отказах отново. София не е моето място. Никога не съм имал интерес да се състезавам за столичен клуб. Ако сега трябва да избирам, мисля, че отново бих избрал борбата. Минал съм през много спортове. Играх и футбол като краен бранител и халф. Играл съм и хандбал. Бях най-добрият борец сред футболистите и най-добрият футболист сред борците. Бил съм и треньор на мъжкия отбор на ФК Верея в Областната група. Когато бяхме във „В“ група, се налагало колеги да ми ползват лиценза, поради липса на такъв. Моето амплоа обаче си остава борбата. За нея ме откри треньорът Кольо Антонов. Той ме взе на едно окръжно състезание в тукашната зала „БСФС“ (сега Спортна зала „Берое“). Бях абсолютен дебютант, а взех медал при жестоката конкуренция на 18-19 състезатели в моята категория. После започнах да тренирам активно. Родителите ми обаче ме спираха за борбата. Наложи се даже кварталният да идва вкъщи и да говори с тях. Да ги убеждава, че за мен е добре да се занимавам със спорт.

С мои усилия и на сегашния председател на спортния клуб по борба Берое в свободния стил Николай Стоянов се създаде дамското направление в старозагорската борба. Медалите ни през годините са много. Докато беше състезателка Даяна Стойчева, по мъж Пашева, която сега е треньор в клуба, бе на крачка от участие на Летни олимпийски игри преди време. Не отиде обаче на квалификации за най-големия спортен форум. Мои възпитанички са били Бетина Колева, Светла Иванова и Ванеса Георгиева. Две години пък навивах бащата на сегашния талант Даяна Стойчева да я откаже от гимнастиката, докато той я насочи към борбата.

Трудно ли е да си педагог и преподавател на деца в днешно време?

Защо да е трудно? За този, който си обича работата, учителската професия не е трудна. Сегашното поколение е много различно от миналите. С търпимост, с правилен подход и с психология обаче всичко се постига.

В съдийството?

Бях международен съдия до навършване на 60-годишна възраст. Тази година приключих и с дейността си на рефер на Българската федерация по борба. Бил съм арбитър дори на Олимпиада, световни и европейски първенства за хора с увреден слух. Българското съдийство в борбата е в много сериозна криза, а преди десетина години беше на върха. Имахме по няколко съдии едновременно на Летни олимпийски игри. Те диктуваха модата. Сега е друго.