Цели три знакови юбилея отбеляза през 2026-а шампионът с Берое като футболист Христо Белчев. 110 години организиран футбол в Стара Загора, 40 години от шампионската титла на Берое и 75 години житейски път отпразнува славният футболен ветеран през настоящата година.

„Роден съм в Казанлък, а спортът още в ранна ученическа възраст не ми е чужд. Освен с футбол съм се занимавал още с баскетбол, волейбол и лека атлетика. Като ученик без да съм тренирал активно лека атлетика се включих в един маратон и завърших на 23-а позиция от общо 100 участници“, спомня си първите си стъпки в спорта Христо Белчев.

„Наред с всичките си спортни увлечения играех и футбол. От школата на Розова долина ме харесаха и някак естествено страстта по най-популярната игра надделя. Отличавах се в характерните за онова време спортни ученически игри. Така ме забелязаха и при юношите на Розова долина стигнахме до четвърто място в националния шампионат при старшата възраст. Между 67-а и 69-а вече бях в мъжкия отбор на „розите“ при треньора Минко Тричков. Бяхме част от състава на Югоизточната  „В група“.

През 69-а вече влязох в казармата, от която се уволних през 71-а, а година по-късно, заедно с бъдещия капитан на шампионския тим на Берое бяхме привлечени при зелено-белите. Забелязаха таланта ни на обичайния турнир между отборите от четирите „В“ групи. Озовахме се в Стара Загора, а тогава наставник на беройци беше легендарният Иван Танев.

Тогава ме искаха и от Локомотив (Пловдив), но като момче от региона предпочетох Берое и както вече споменах през 73-а в тандем с Теньо Минчев акостирах под „Аязмото“.

И там направих шеметна карира в европейските клубни турнири на УЕФА и КНК срещу Арка (Гдиня), Атлетик (Билбао) и кой ли още не. През 79-а  е 1/8-финала за КНК се изправихме срещу пълния със звезди състав на Ювентус с осем национали на Италия в него.

В първия сблъсък подчинихме Старата госпожа с 1:0 след гол от дузпа на Георги Стоянов - Бръснаря. Победихме, въпреки, че останахме с човек по-малко на терена заради изгонването на Теньо Минчев. На реванша в Торино стигнахме до продължения и може би щяхме да ги отстраним, ако не беше се намесил главният съдия. Наставникът на домакините, прочутият Джовани Трапатони се бе изправил до резервната скамейка и бе чул по радиото, че всички италиански отбори отпадат от европейските клубни турнири. Оставаше само Ювентус. Някак тази информация достигна и до рефера и той направи всичко възможно, за да помогне на съперника да ни преодолее и да продължи напред. Зачете им гол след като преди това топката бе излязла с педя извън терена, а  ние спряхме да играем в очакване съдията да даде аут в наша полза, и да отмени гола. Вместо това той призна попадението. Мачът си вървеше равностойно. Нашият златен шанс беше след един пробив на Валентин Пеев. Той сервира хубава топка на Таньо Петров - Чапъра. Той беше левичар, а кълбото му дойде на неудобния десен крак и вместо да скъса мрежата на празна врата стреля в аут за наше огромно съжаление“ спомня си бате Ицо.

Головете му не са  много.

„Имам 6 попадения в "А“ група. Най-незабравимият от тях беше един мой гол за Берое в Плевен. Разписах се след далечен изстрел по диагонала. Пратих топката точно горе в паяжината. Като си защитник е така. Тогава не ни разрешаваха да минаваме центъра и да влизаме в противниковата половина".

А как си спомня той триумфалния за Берое шампионат 1985/86-а.

„Година по-рано едва не изпаднахме от „А“ група. Тръгнахме силно в първенството, а след една победа над Етър в Попово с 2:1 повярвахме, че можем да завършим на върха. Болярите бяха силен отбор, а бяха наказани да ни приемат извън Велико Търново. Играхме на тежък терен при много тежки условия. Сладкият успех ни мотивира и повярвахме, че можем да стъпим на шампионския трон. Окрилихме се. Заиграхме много добре и организирано. В предпоследния кръг от надпреварата гостувахме на Левски на „Герена“. Победихме с 3:2 и още тогава някак вътрешно се убедихме, че ще сме шампиони. Накрая взехме и трудното домакинство срещу Славия с 1:0. Мачът не бе никак лесен. „Белите“ се хвърлиха, за да ни затруднят максимално. След като вдигнах шампионската титла реших да се откажа от футбола. Бях на 35 години, когато окачих обувките на пирона. Освен в Берое имам и три години с екипа на Етър. В Търново завърших висшето си образование. Треньор ми беше Васил Методиев - Шпайдела. За въпросните три години не играх само в един мач. Във всички останали двубои бях титуляр. И в старата столица усетих тръпката от участието в европейските клубни турнири. Изобщо кариерата ми предложи много международни мачове. Докато бях в Етър стигнах и до „Б“ националния отбор на България. С него спечелихме един турнир в Индонезия. Играхме срещу състава на Южна Корея, който по-късно направи 1:1 с "А„ селекцията ни на Мондиала в Мексико през 86-а. За да вдигнем трофея във въпросната надпревара в Индонезия направихме два равни мача. Бяхме в една група и с Мексико. На финала имахме втори сблъсък срещу Южна Корея, който загубихме. След жребий щастието ни се усмихна и взехме купата. Преди тази изява кацнахме в Тайланд и играхме срещу тамошния национален отбор. Спечелихме с 2:1. Играл съм три пъти в Африка, на турнири в Бряг на слоновата кост, Судан. Всичко това с Етър.

Играл съм по целия фронт на отбрана. Бил съм либеро, стопер, ляв и десен бранител. На последния пост се специализирах в Берое.

От къде датира култовият прякор на Христо Белчев - Операта?

„В Казанлък в училище имах шестица по пеене. Учителката ми много често ме викаше да ме приобщи към оперетното изкуство в едно от най-старите родни читалища - местното „Искра“. От там е тръгнал творческият път на големия оперен артист Виден Даскалов. Аз пък се сбих с един мой съученик. След като хубаво го натупах, той за да ми отмъсти взе да ми вика Операта. Новият ми прякор бързо се разчу и скоро станах известен с него в цялото училище.

После като дойдох в Стара Загора една дама ме чула докато разговарям и ме пита на колко съм години. Аз тъкмо се бях отказал от футбола, Оказа се, че тя била преподавател по оперетно изкуство. Искаше да ме учи, но и казах, че вече съм твърде голям за тази задача, Явно пътят ми е бил насочен към спорта".

След края на футболната кариера.

„Имах един парадокс, През 90-те легендарният Петко Петков бе напуснал поста старши треньор на Берое. За три дни го поех аз. После неговият помощник Панайотис Попакис къде е ходил какво е правил и с кого е говорил не знам, но старши треньор стана той. Аз останах като негов асистент. От предпоследна позиция, изведохме тима до деветото място в елита. Водихме много добър тренировъчен процес. Тимът се утвърди в групата на майсторите.

После отидох на работа в школата на Берое. Дипломната ми работа като висшист беше насочена именно към децата. Бях директор на детско-юношеската школа на Локомотив (Стара Загора). После ме поканиха в Траяна. За кратко бях и във Верея. Бил съм учител по физкултура и дори директор на училище. В продължение на три години бях председател на Областния съвет на БФС - Стара Загора.

Футболът ми даде огромно обществено призвание. На Иван Танев и на Васил Методиев - Шпайдела дължа най-много за спортното ми израстване. Ако можех да върна времето назад пак бих избрал него за свое професионално поприще. Можех даже в чужбина да изляза. След международния турнир в Индонезия силните ми прояви ми отправиха покана да играя в Чехия. Но тогава не ни разрешаваха да излизаме зад граница. Благодарен съм обаче от живота.  Като част от шампионския отбор на Берое участвах в тържествата по повод 40-годишнината от титлата. Изненадаха ме с отличната организация на празника. Мъчно ми е само, че все по-малко деца се насочват към футбола. Днешните млади хора имат различни интереси. Заниманието със спорт не е сред приоритетите им“.